Местоположение и географска характеристика:
Лясковец е село в Южна България. Намира се в община Стамболово, Област Хасково. Отстои на 264 км югоизточно от столицата София, на 35 км в същата посока от гр. Хасково, на 41 км североизточно от Кърджали и на 27 км северозападно от най-близкия град – Маджарово. Селото се намира недалеч (южно) от главния диагонален път Калотина - София – Капитан Андреево и в близост до държавната граница с Гърция и Турция – отдалечено е на 54 км западно от гр. Свиленград. Лясковец е заобиколено от селата: Долно Ботево (от север), Долно Съдиево (от изток), Силен и Воденци (от юг), Зимовина (от запад) и Кладенец (от северозапад).

Село Лясковец е разположено върху северния склон на източнородопския рид Гората, на 316 м надм. вис. Южно от селото се извисява най-високият връх в тази част (западната) на рида – Маята (560 м). Селското землище, заемащо площ от 10,326 km², на север се простира до възвишения от Хасковската хълмиста област, до малката рекичка Домуздере. Северната му част е равнинна и там се намират обработваемите земи на селото, докато южният му край е зает от хълмист релеф. Именно там се разработва кариера за добив на един от традиционните за района скални материали – варовик, който е важна суровина за строителната промишленост. Североизточно от селото е изграден микро язовир за напоителни цели.
Поради богатата природна среда и липса на големи промишлени замърсители, районът се характеризира като екологически чист. В околността на Лясковец се среща голямо разнообразие на растителните и животински  видове. Хълмовете са обрасли предимно с гъсти дъбови гори, които са база за развитие на горско стопанство. Тук има и находище на сладък кестен (Castanea sativa), в което някои дървета са на възраст над 100 години.
Климатът в община Стамболово е умерено континентален. Зимата е сравнително мека, а лятото е слънчево и горещо.
Описаните природни дадености предопределят селскостопанска насоченост на местния икономически профил. Традиционен поминък на населението е тютюнопроизводство, както и животновъдство (едър рогат добитък), но има успешно практика и в развитие на зеленчукопроизводство, зърнопроизводство и др.
Населението на село Лясковец към 2014 г. наброява около 270 жители (на постоянен и настоящ адрес), докато регистрираните само на постоянен адрес са около 1000. Голямата разлика може да се обясни с двойното гражданство на голяма част от жителите, които след 1989 г. се изселват в Турция и реално днес живеят там, но периодично идват в родното си село. В етническо отношение населението на Лясковец е представено изцяло от етнически турци, изповядващи исляма (казълбаши).

История:
Според наличните данни най-ранното човешко присъствие в районът на село Лясковец се отнася към късната античност (IV – VI в.). Но изхождайки от факта, че на територията на селското землище не са провеждани по-обстойни археологически проучвания, както и от наличието на следи от тракийската епоха в близост, то вероятността тук да е имало значително по-ранно поселение е твърде голяма. В землището на съседното село Долно Ботево са намират: останки от праисторическо селище, тракийски могилен некропол, селище от римската епоха и средновековен некропол (IX – X в.), а край недалечното с. Долно Черковище се среща изобилие от паметници, в това число: тракийските скални ниши (над 80 на брой) и гробници в местностите край р. Арда: "Хамбар кая", "Кован кая“, "Аул кая" и „Саръ кая“, като в последната местност се намира забележителната старотракийска скална гробница „Попмартиновата дупка“ (в землището на с. Орешари); тракийско селище от римската епоха, намиращо се в съседство на римски път, който идва от Одринското поле, през с. Тополово, с. Долни Главанак и т.н., все по левия бряг на р. Арда; две средновековни крепости – едната на връх Картал кая (Св. Георги), а другата на вр. Сарлъка (Св. Илия), известна като „Хисарлъка“, в чието западно подножие личат основите на средновековна църква.
Най-старият известен исторически паметник в района на Лясковец е крепостта „Парпадар“. Последната отстои на около 3 км източно от селото (вляво от пътя за р. Арда) и е разположена на естествено защитената височина Чалъбаир. Твърдината е изградена през римската епоха, като просъществува през късната античност (IV – VI в.) и средновековието. Вероятно първоначално крепостта е била изградена за да охранява локален път, който е свързвал главният Диагонален път (Via Diagonalis) с този по течението на р. Арда. По-късно, през късната античност, когато тези земи влизат в границите на Източната Римска империя (Византия) и биват подложени на заплаха от нахлуващи от север племена (готи, хуни, славяни), като част от фортификационната система на Северните Родопи, тя е преизградена и подсилена. Навярно това се е случило по време на мащабното крепостно строителство, проведено от император Юстиниан Велики (527- 565). С изграждането на мощна укрепителна система на юг от Дунавския бряг, Родопите са включени в третата преградна линия пред Константинопол.
Датировката на крепостта се подкрепя и от множество находки. Между останките вътре в крепостта са открити римски сребърни и медни монети от II и III в., както и византийски - от VI до Х в. (Фаустина Старата, Юлия Домна, Галиен, Юстин II, Роман Диоген и др.).
В „Парпадар“ и нейната околност са намерени много находки от средновековието, което свидетелства за интензивен живот в района и през тази епоха. В крепостта са открити битови железни и бронзови предмети като огрибки, токи, няколко изящни коланни апликации и обковки от IХ-ХI в., някои с врязани християнски знаци, както и кръстове, един от които с надпис (около Х в.). Друг средновековен кръст е намерен на повърхността в местността "Джевизлик", североизточно от селото, на 1 км от автобусната спирка.
Потвърждение за съществуването на поселищен живот на територията на лясковското землище през средновековието дават и останките от средновековно селище и некропол в местността “Бончуклук” (южно от селото), както и такива от средновековна църква в местността „Маята“, на едноименния връх. Може да се предположи, че споменатото селище е било свързано с крепостта „Парпадар“. Известна е практиката, през онези несигурни времена, по време на вражески нападения, населението да се укрива в намиращо се в близост укрепено място, каквото в случая е „Парпадар“.
Както показват намираните днес находки, жителите на средновековното селище – предшественик на днешното Лясковец са били българи – християни. Този факт се обяснява и от историческите сведения за района, според които българската народност в Родопите се  формира още през IX век, в резултат на продължителното съжителство на траки и славяни, и не без участието на българите, които играят обединяваща роля. През 837 г. славянското племе смоляни вдига въстание против византийската власт (дотогава Родопите влизат в границите на Византийската империя) и на помощ се притичат български войски, начело с кавхан Исбул.
Този край влиза за първи път в пределите на българската държава по време на управлението на кан Пресиян (836-852 г.). Вследствие, цялата Родопска област и Беломорието са присъединени към България, където остават до към последната четвърт на X век, когато започва покоряването на българските земи от Византия. По-късно, след възстановяването на българската държава по време на Второто българско царство (края на XII в.), Родопите преминават ту във византийски, ту в български ръце, тъй като битката за надмощие между българи и ромеи се води с променлив успех. Но независимо от коя държава са владени тези зами, в тях живеят компактни български маси.
Родопската област, включително и тукашното селище, пада под османска власт след битката при Черномен през 1371 г., няколко десетилетия преди окончателното завладяване на България. Каква е станало със селището под връх Маята не е известно, но вероятността, то да е споделило участта на многото разорени български селища, е голяма.
През османското робство селото – наследник на средновековното селище носи името Пъндъджик. Забележително е, че през по-голяма част от османския период селото запазва българския си облик, за разлика от някои околни селища, чието население приема исляма или напълно се турцизира.
Пъндъджик е освободено от османска власт през 1878 г. (съгласно Санстефанския мирен договор от 3 март 1878), но само няколко месеца по-късно Берлинският договор го придава към автономната област Източна Румелия, към Османската империя. Селото окончателно влиза в пределите на Княжество България през 1885 г., след Съединението.
След подписването на Топханенския акт (24 март 1886 г.), съгласно който България отстъпва на Османската империя Кърджалийско, границата минава непосредствено южно от селото. Днес в местността „Маята“ могат да се видят руини от погранични постове.
През 1906 г. селото е преименувано на Лесковец, а през 1966 г. е променено на Лясковец.
След попадането на селото в пределите на свободна България местното население продължава да се препитава с отколешните си занимания. Основни източници на поминък са земеделието – предимно тютюнопроизводство, по-малко лозарство и овощарство и животновъдство.
През 1928 г. в Лесковец, както и в околните села, се заселват българи - бежанци от Беломорска Тракия. В периода 1957 – 1960 г. в селото са настанени жители (етнически турци) от останалите под водите на язовир „Студен кладенец“ села: Петлите, Крояци, Османово и махали на съществуващите села: Гняздово, Калоянци и Перперек. Впоследствие цялото дотогавашно население на Лясковец, представено от 60 български семейства, се преселва в Харманли, Хасково, Кърджали и др. Така, от изцяло българско село, Лясковец се превръща в турско село. Днес в него живее само едно българско семейство (сем. Димитрови).
По време на социалистическото тоталитарно управление на държавата, заради турското си население, селото е засегнато от т.нар. „Възродителен процес“ и най-вече от предизвиканата от него „Голяма екскурзия“ (лятото на 1989 г.), при която голяма част от жителите на Лясковец се изселват в Турция. След това една съвсем малка част от тях се завръщат, като повечето остават да живеят там постоянно, но запазват българското си гражданство и връзка с роднините си. Днес някои от тях идват за кратко време в родното си село, обикновено на големите мюсюлмански празници и през отпуските.

Понастоящем, освен неразличими останки от средновековната църква в м. „Маята“, в Лясковец няма християнски култови обекти. В селото има джамия и едно тюрбе „Демир баба“, което се намира в района на средновековното селище непосредствено под средновековния некропол, до чешма – свещен извор. Тази факти дават основание да се предположи, че то е приемник на старо християнско оброчище.
 

Източници:
1. Аладжов, Д. Селища, паметници, находки от Хасковския край, Хасково, 1997 г.
2. Официален сайт на община Стамболово - www.stambolovo.org
3. Осведомители: Исмаил Халил Ахмед (р. 1955 г., бивш кмет на с. Лясковец), Юсеин Мехмед Али (Попето)